СПРАВЕДЛИВОСТТА КАТО ОСНОВЕН ПРАВООБРАЗУВАЩ ФАКТОР – проф. Тенчо Колев
Правото има за цел справедливото регулиране на обществените отношения – това е основната теза при анализа на правообразуващите фактори. Каквото и да е “естеството на нещата”, каквато и да е зависимостта на правната уредба от характера на подлежащата на уредба материя, тя трябва да е справедлива.
Това, което е особено важно за правотворчеството, е, че “ангажиращите се в обществено сътрудничество заедно избират в един съвместен акт принципите, от които трябва да произтичат основните права и задължения, и да определят подялбата на социалните блага” (Джон Ролс, “Теория на справедливостта”).
На тази основа справедливостта се разглежда като равнопоставеност, а изходната позиция за равенството отговаря на състоянието на нещата в традиционната теория за обществен договор. Впоследствие хората трябва да създадат конституция и законодателство в съгласие с принципите на справедливостта, които са били обект на първоначалното споразумение.
При разработването на своята концепция за справедливостта Джон Ролс поставя като една от главните задачи да се определят кои принципи на справедливостта биха била избрани в изходната позиция. Според автора теорията за справедливостта е част – при това най-важната – от теорията на разумния избор.
Според Дж. Ролс теорията на справедливостта включва две основни части: 1) тълкуване на първоначалната ситуация и формулиране на различните принципи, валидни за избор в нея; 2) установяване на това кои от тези принципи всъщност биха били възприети.
Двата принципа на справедливостта, които биха били избрани в изходната позиция в една предварителна форма, са формулирани по следния начин:
Първи принцип: всеки човек трябва да има еднакво право на най-широк от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите.
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъдат така третирани, че (а) да са налице основателни очаквания за всеобща полза от тях и (б) да бъдат свързани с длъжности и служби, достъпни за всички.
Двата принципа всъщност са особен случай на по-обща концепция за справедливостта, която може да се изрази така: всички обществени ценности (свободата и възможностите, т. е. субективните права), както и основите на самоуважението трябва да се разпределят поравно освен ако неравномерното разпределяне на някои или на всичките тези ценности не е от полза на всички.
Следователно несправедливостта е просто неравенство, което не е от полза на всички.
Ако дотук се спряхме на предварително формулираните принципи на справедливостта, идва ред да ги посочим в разгърнат и окончателен вид. По този начин ще се илюстрира най-добре значението им за правотворческата дейност.
Първият принцип (за равната свобода) е първичната мярка за конституционната конвенция. Неговите гласни изисквания са основните свободи на личността, свободата на съвестта и свободата на мисълта да бъдат защитени, а политическият процес като цяло да бъде справедлива процедура. По този начин конституцията установява сигурен общ статус на равноправно гражданство и осигурява политическата свобода.
В същото време вторият принцип (и това е особено важно с оглед на правотворческия процес) се задейства при осъществяването на законодателната власт. На този етап вниманието се насочва върху пълния обхват от общи икономически и социални факти.
Така се очертава приоритетът на първия принцип на справедливостта по отношение на втория.Този приоритет е адекватно отразен като приоритет на конституционната конвенция по отношение на законодателния етап. С други думи, равната свобода подчинява на себе си като изискване социалната и икономическата политика, която придобива юридически израз чрез законодателството.
Следователно, свободата, дадена от справедливостта, не се предписва. Човек е в правото си – и това е справедливо – във всеки един момент да промени убежденията си, което е в основата на толерантността. Тази констатация ни убеждава, че всеки законодател може да промени свой акт, стига това да е израз на толерантност и способност за възприемчивост спрямо потребностите на по-голяма част от обществото.
Законодателят е оторизиран да задължава адресатите на своите норми. Но той трябва да помни, че задължителното предполага възможното (за невъзможното няма задължение). От тази гледна точка той следва да приеме, че всяко негово разпореждане трябва да се изпълнява. Един закон ще бъде приет от обществото като закон само ако има общо убеждение, че неговите разпоредби могат да се изпълняват и че всеки човек поотделно може да се подчинява.
Авторитетът на закона, който почива на справедливостта, означава още нещо. Той се защитава и с помощта на съответните правноустановени и държавногарантирани санкционни последици. Точно на полето на установяването на санкциите сякаш всеки законодател е изправен пред известни изкушения. Чрез приемането на една система от наказания законодателят премахва основанията да се мисли, че хората не се съобразяват със законите. Едновременно с това самото съществуване на една ефективна репресивна наказателноправна система осигурява увереност и спокойствие у хората.
Изводът, до който достигаме във връзка с правотворческия процес, е, че установяването на принудително въздействие е рационално само ако цената на издържаното силово въздействие е по-малка от загубите за свободата, произтичащи от нестабилността. Следователно принципите, оправдаващи санкциите, могат да бъдат изведени от принципа на свободата, защото те именно водят до принципа на отговорността. Самият принцип на отговорността, от своя страна, не се основава на идеята, че наказанието в същността си е отмъщаващо и отхвърлящо. Тъкмо обратното – наказанието се приема в името на самата свобода.
Въз основа на анализа на равната свобода Дж. Ролс формулира по следния окончателен начин първия принцип на своята социална теория на справедливостта: “Всеки човек трябва да има равно право на най-широката цялостна система на равни основни свободи, съвместима с подобна система на свобода за всички”.
При окончателното формулиране на втория принцип на теорията на справедливостта Ролс се спира върху анализа на разпределените дялове, като за изходно начало той взима понятието за справедливост в политическата икономия. Според него една доктрина на политическата икономия трябва да включва интерпретация на общественото благо, основана на концепция за справедливост. Веднага се подчертава, че икономическата система не е само институционален механизъм за задоволяване на съществуващите потребности и желания, но и начин за създаване и оформяне на потребностите в бъдеще. Тук аз виждам връзката с правотворческата дейност, която има за цел не само фактическото закрепване и установяване на съществуващите икономически отношения, но и следва да създаде условия за влияние върху желанията, които хората ще имат по-късно. Следователно правотворчеството има задачата да регулира бъдещото създаване на облага. Колкото до общественото благо, то има две характерни черти – неделимост и публичнот. По този начин правотворческата дейност следва да има предвид, че доставянето на обществени блага трябва да бъде уредено чрез политически процес, а не чрез пазара. Както количеството обществени блага, което следва да бъде произведено, така и финансирането му се нуждаят от законодателно уреждане.
Предварително формулираният втори принцип на справедливостта изискваше равни житейски перспективи във всички сектори на обществото за тези, които са приблизително еднакво надарени и мотивирани. Окончателното определение на този принцип звучи по следния начин: “Социалните и икономическите неравенства трябва да бъдат така устроени, че да са както (а) от най-голяма полза за най-малко облагодетелстваните, така и (б) закрепени за служби и длъжности, открити за всички в условията на справедлив равен шанс”.
В заключение бих искал да приведем концепцията на Джон Ролс за справедливостта най-общо към следното: всички основни обществени блага трябва да бъдат разпределени поравно освен в случая, когато неравното разпределение на всяко от тях или на всички заедно не носи някаква полза на най-слабо облагодетелстваните.
Въпросът, който ни интересува в рамките на една теория на правотворчеството, е как принципите на справедливостта биха приели юридически израз. С други думи: как можем да ги преведем на езика на правото и правното регулиране?
Преди всичко, самият Ролс посочва, че теорията му е опит за тълкуване на понятието за естествени права. Правата, според него, защитени от справедливостта, се наричат естествени. Ролс намира за уместен термина “естествени права” в това, че той предполага разлика между правата, определени от теорията на справедливостта, и правата, определени от закона и обичая. Така теорията за справедливостта като принципност се идентифицира с една теория за естествените права. В същото време, обаче, справедливостта (вярно, обща справедливост няма) обосновава фундаменталните права, като предоставя права на всички индивиди чрез принципите за еднаква справедливост, като тези принципи имат особена сила, която други ценности не могат да преодолеят. Това разбиране лежи в основата на максимата, че правото е изкуство за доброто и справедливото. Самото позитивно право се основава на идеята за реципрочност. Следователно можем да наредим справедливостта всред останалите правообразуващи фактори. Но тя заема едно особено място. Тя играе ролята на нормен фактор. Както сполучливо се изразява Живко Сталев, тя в последна сметка е мощен фактор за хуманизиране на позитивното право.
Всеки правнонормативен акт възниква с определена цел, като тя се постига в рамките на фактическите обществени отношения чрез предоставяне на субективни права и възлагане на юридически задължения. Лесно е да се открие тук симетрия между право и дълг. Нея именно следва да търси и формулира законодателят. Но под повърхността на този факт се крият разнообразни и специфични варианти, всеки от които може да бъде съответно правно регулиран.
Безспорно е, че правотворческата дейност, която има за цел справедливото регулиране на обществените отношения, се основава на правата и задълженията на индивида. Тя поставя него (и по-специално неговите решения и поведение) в центъра на правнозначимото пространство и време. Тук аз откривам едно наблюдение на Роналд Дуоркин (“Да се отнасяме към правата сериозно”), от което всеки законодател трябва да се възползва. В зависимост от материята, подлежаща на правно регулиране, едни нормативни актове се основават по-скоро на дълга, т.е. на моралните качества на индивида. Тези актове обикновено съдържат забраняващи правни норми. Забранява се едно аморално поведение, независимо дали от него могат да произтекат някакви полезни резултати за някого. Грешно е да се краде, независимо че с откраднатото можеш да нахраниш гладни хора.
Тъкмо обратното се отнася за други актове, които третират независимостта на индивидуалното действие. Те съдържат оправомощаващи правни норми, предоставящи субективно право като самостоятелна възможност за определено поведение, насочено към постигане на определена цел. Тази цел е задоволяване на дадени потребности чрез усвояване на блага от материален или духовен характер.
Според Дуоркин общественият договор “дава на всяка потенциална страна право на вето: няма договор, ако тя не го приеме”. В този смисъл и Ролс, и Дуоркин считат, че общественият договор, който е изходната позиция на теорията за справедливостта, се основава не на метафизически естествени права, а на необходимостта от защита на определени индивидуални избори. Те именно, и произтичащите от тях права, които не са просто продукт на обмислено законодателство или на обществен обичай, са естествените основания и изходната позиция на теорията на справедливостта, а оттук – и основен правообразуващ фактор, защото те самите “представляват самостоятелни основания за преценка на законодателството и обичаите”.