Да имаш приятел, който да ти стане колега, е съдба.
Да имаш колега, който да ти стане приятел, е щастие!
Аз имах щастливата съдба да бъда приятел и колега с Тео Пиперков.
***
Аргументирането като елемент на общата теория на правото
Правото оправдава своето съществуване на всеки етап от цивилизационното развитие на човешкото общество чрез регулиране на т. нар. двойна контингентност.[1] Моделът на двойната контингентност се отнася и до построяване на цялостна теория на правото, в която Alter и Ego (личности или групи) се срещат помежду си, за да задоволят своите потребности чрез възможностите си. Всъщност, този модел е в основата на самото съществуване на правото, което е призвано да решава конфликти.
Във всяка ситуация на конфликт между две страни, всяка от които притежава средствата за задоволяване на потребностите и интересите на другата, се питаме как страната защитава основанията си. Така достигаме до конструиране на една система за разрешаване на правните спорове. Системата на правораздаването, както всяка социална система, е съставена от два типа компоненти – факти (събития) и процеси, от една страна, и структури, от друга.
Какво е мястото на конфликта (правния спор) в тази система?
Тук е подходящо да изтъкна значението на дихотомията „конфликт – консенсус“. В правната действителност съществува консенсус тогава, когато всеки реализира правата си на основата на нормативен ред, прераснал в правен такъв. От своя страна, самият конфликт е система. Луман дава следния аргумент в подкрепа на това твърдение: „… защото, когато визираме някого за противник и действаме съответно агресивно, дефанзивно (защитно), произвеждаме ситуация, която въвлича другия в някакво ограничено пространство за вариране.“
Тъкмо в ситуация на конфликт се казва „не“, което пък поражда въпроса, свързан с аргументирането: „Защо казваш не?“ Ето защо мислим за правото като система за омиротворяване на конфликти, т.е. правото води до мирното разрешаване на конфликтите. Всеки участник в един съдебен процес е принуден да съдейства за правното регулиране на спора, защото по силата на процесуалните правила трябва да изложи своята гледна точка, да я аргументира. Ето как чрез разрешаването на правния спор аргументирането участва в процеса на правото регулиране. То се превръща в елемент от една по-обща система, каквато е правната. Аргументирането, следователно, е правно средство, чрез което конфликтът се държи под контрол, а щом е така, то влиза в категориалния апарат на правната теория наред с доказването и юридическия силогизъм.
В тази връзка е необходимо още веднъж да припомним, че от времето на римските юристи правото се създава през спорове и противопоставяния и чрез различни видове аргументативни прийоми. Ще спомена още, че всеки спор има на първо място като резултат изключването на някои аргументи, за които се счита, че са неправилни. С други думи, аргументът говори с езика на обосноваването, а той, от своя страна, е проявна форма на езика на юридическото мислене.
Аргументирането свързва твърденията в доводи. По този повод аз разграничавам аргументирането от логиката. Не приемам, че сам по себе си аргументът в „чист вид“ е силогизъм. Доста често умозаключението също се нуждае от аргументиране. Искам да изтъкна, че аргументът не е свързване на две съждения, наречени предпоставки, за да се изведе трето съждение. Често изборът на предпоставките също е въпрос на аргументиране, с което искам да покажа самостоятелното значение на аргумента в категориалния апарат на общата теория на правото.
Вярно е, че в процеса на правораздаването е валидна формулата, която Neil Maccormick описва като: норма + факт = заключение. Но и при избора на нормата и убеждаването в истинността на факт, освен доказването, самостоятелна роля играе аргументът. Нормата сама по себе си не може да разреши конфликтите. С помощта на аргументирането нормите са в състояние да „центрират спорните въпроси в определени специфични случаи, а разрешаването на тези спорни въпроси чрез интерпретирането на правилата прави винаги достойни за внимание аргументите по принцип…“[2] Нека кажа още веднъж: проблемът с аргументативните прийоми, квалификацията на фактите и правилността на решенията зависи в голяма степен от аргументирането.
Бих искал да обобщя казаното относно некоректните способи за убеждаване.
Всъщност аргументирането е коректно, ако в процеса на осъществяването му не се нарушават изискванията на изложените правила относно провеждането на критическия спор, както и тези, свързани с анализирането и оценяването на самия аргументативен дискурс.
Аргументирането е некоректно, ако в процеса на осъществяването му се нарушават изискванията, отнасящи се до процедурата по обосноваване, процеса на комуникацията, моралните качества на субекта на аргументирането и т. н.
Някои некоректни прийоми на провеждане на правния спор се дължат на нарушаване изискванията на логиката. Те, както вече казах, ще бъдат изследвани в следващия том от настоящата поредица.
От всичко, изложено дотук относно нарушаването на аргументативните правила, мога да направя следното заключение. Убедителната сила на аргументирането зависи най-вече от две обстоятелства: ефективната връзка между целта на аргументирането и средствата, чрез които тя се постига, и от правилността на самите средства.
Във връзка с първото обстоятелство ще изтъкна, че аргументирането е некоректно, когато се основава на неправилно доказване и по-точно – на неизчерпателно доказване на определен факт, което води до липсата на убеждаваща сила на аргумента. Така например, не може да убедим никого, че тигрите не летят, защото летят само птиците, а тигрите не са птици. Тук непълното доказване се свежда до неправилно установяване на факт, че единствено птиците летят, защото летят и други животни (напр. насекомите, прилепите и др.).
Убеждаващата сила на аргументирането е в зависимост от връзката между аргумента и умозаключението, с което завършва процесът по реализиране на силогизма. Тук най-често срещаните форми на некоректно аргументиране са софизмите. Софизмът обикновено се определя като „умозаключение или разсъждение, обосноваващо се на някаква нелепост, абсурд или парадоксално твърдение, противоречащо на общоприети представи“.[3]
Струва ми се, в противоположност на разпространеното мнение, че въпросът за софизмите е по-широк и обхватен от въпроса за нарушаване правилата на логиката. В контекста на теорията на аргументацията софизмът често е добре камуфлирана лъжа, изказана с помощта на речеви актове. От древността е добре известен софизмът „рогат“. С негова помощ можем да убедим всеки, че е рогат: „Това, което не си загубил, значи го имаш; не си губил рога, значи имаш рога“. Тук убеждаващата сила на аргумента защо всеки човек има рога се гради на основата на лъжа или (най-малко) на злоупотреба с доверие.
Ето и основните стандартни некоректни аргументи:
- Аргумент към аудиторията – опит да се опреш на мнения, чувства и настроения на аудиторията вместо обосноваване на гледната точка (тезата) с обективни доводи;
- Аргумент към личността – приписване на опонента на реални или мними недостатъци, които подриват доверието в неговите аргументи;
- Аргумент към масата от хора – нарича се още демагогия и представлява опит да се наелектризира широк кръг хора чрез използване най-често на техния групов егоизъм;
- Аргумент към човека – използване като аргумент за собствената позиция на основания, издигнати от противниковата страна, но по повод друг предмет на спора;
- Аргумент към тщеславието – използване на разточителни похвали към опонента с надеждата, че комплиментът ще го трогне дотолкова, че да смекчи собствената си позиция;
- Аргумент към страха или към авторитета – привеждане на идеи или мнения на хора, с които насрещната страна не смее да спори, дори ако те не са прави;
- Аргумент към силата – заплаха от неприятни последици, в частност – закана за прилагане на насилие;
- Аргумент към незнанието – обръщане към неосведомеността или дори невежеството на опонента по въпроси, отнасящи се до предмета на спора. При това се споменават факти или тези, които и двете страни по спора не знаят или не могат да проверят;
- Аргумент към състраданието – възбуждане у другата страна на жалост и съчувствие.
А. А. Ивин посочва и някои други недопустими аргументативни прийоми като: съзнателно изместване на гледната точка (тезата) или темата на спора; използване на неточни понятия (т. нар. уловки на езика), в това число възползване от многозначността на някои думи. При нарушаване принципа на еднозначността сме изправени пред аргументативната грешка „еквивокация“, която се състои в едновременно използване на два смисъла на една и съща дума, от което произтичат две противоположни заключения. Към категорията „недопустими аргументативни прийоми“ спадат и тези, които се дължат на неточните или неясните понятия. Неточните понятия съдържат емпирически характеристики като „висок“, „отдалечен“, „плешив“ и др. Вече посочих, че думата „дом“ може да бъде неточна. Неточността има контекстуален характер. Ето защо следва да се отчита контекстът при спор за обекти, обозначени с подобни понятия.
Заслужава си да се спра на тези девиантни форми на аргументиране чрез използване на неточни или многозначителни думи. Почти винаги тяхната употреба е неслучайна. До голяма степен тя е резултат от неясни форми на изразяване на мислите на едната или дори на двете страни по спора.
Приех, че за аргументирано се приема онова излагане на мисли (свои или чужди), което е склонно да използва повечето от представителите на дискурса, в рамките на който се решават правните спорове. Това означава още, че принципите на аргументиране, както и аргументативните прийоми, са обусловени от смисъла и значението на понятията, с които си служи законодателят, съдията, а по необходимост – и страните по спора чрез своите представители (най-често – адвокати). Извън този специфичен юридически език те са обусловени от обичаите, традициите и въобще от редица културни фактори, дооформящи дискурса, в който протича правораздавателната дейност. В тази връзка И. А. Бескова привежда такъв пример. За американците, казва тя, е съвършено нормално да се договорят за среща, която ще се състои след една седмица. В арабските страни, разбира се, е напълно възможна подобна уговорка, но тя съвсем не означава, че насрочената среща ще се състои, просто защото в арабската култура това, което се разсрочва във времето, може въобще да не се взема предвид.[4]
В единия случай американците считат уговорката за сключен договор, докато за арабина тя е по-скоро протокол за намерение. Оценката на аргументацията, следователно, като достатъчно убедителна зависи от единния стереотип на възприемане и мислене на всички участници в дискурса.
Не всякога, когато приведените доводи ни се струват нелепи или безсмислени (даже глупави), те в действителност са такива. Причините те да изглеждат по този начин понякога се коренят в особеностите на вътрешния мир, в рамките на който е принуден да съществува субектът на аргументиране. Съществуват случаи, в които само на пръв поглед сме изправени пред девиантна форма на аргументиране. Тя по-скоро се дължи на особеностите на възприятията и мисленето на даден конкретен индивид. Не са редки случаите, при които аргументът е несъстоятелен, но заключението е вярно. Несъстоятелността на аргумента може да се дължи на подсъзнателното – но това е светът на човешката психика. Как следва да постъпи, например, съдията при следния казус: ако едно лице унищожи документа за самоличност на свой болен приятел, защото знае, че болният, попадайки в болницата, не иска да се установи самоличността му, за да не се безпокоят близките му? Очевидно тук аргументът е правилен от гледна точка на рационалността, но той не може да убеди съдията в защита на своята гледна точка: приятелството ме задължава да извършва правонарушение. Изглежда, съдията би следвало да осъди този, който унищожи умишлено официалния документ, вземайки обаче предвид психическите му подбуди и мотиви.
Така, анализът на аргументативните прийоми, които се използват в процеса на правораздавателната дейност, ни отвежда към изследване на ролята на човешката психика. За съжаление, изследването на психическите явления, които имат значение за правораздаването, е непосилен за обема на настоящото съчинение. Навярно в недалечно бъдеще ще се върна към тези въпроси. Ако ли не – ще бъда удовлетворен, ако с тях се заеме друг изследовател на тази толкова важна и интересна материя.
Бих искал да подчертая връзката между аргументирането в правораздаването и логическите способи за разсъждение. Работата е там, че към момента в литературата, посветена на правораздаването у нас, а и зад граница, намират отражение единствено логическите и само малка част от методологическите въпроси, свързани с процеса на убеждаване. А и сред тях в качеството на „почти единствено средство за убеждение се издига дедукцията, чиито заключения са задължителни за всеки, който приема нейните предпоставки“.[5]
[1] Никлас Луман, „Въведение в системната теория“, С., 2008, изд. Къща КХ, глава VII. „Двойна контингентност, структура, конфликт“, 313-340
[2] N. Maccormick. Raisonnement juridique et théorie du droit, c. X
[3] А. А. Ивин. Теория аргументации. Москва, Вьiсшая школа, 2007, стр. 169
[4] И. А. Бескова. Девиантньiе формьi аргументации, в сб. „Теория и практика аргументации“, с. 166 и сл.
[5] Л. А. Котельникова, Г. И. Рузавин. Системньiй подход к процессу убеждения и аргументации. – В. Теория и практика аргументации. Москва, 2001