ПРАВНИТЕ ОТНОШЕНИЯ И ПРАВНИТЕ ВРЪЗКИ КАТО ФОРМИ НА РЕАЛИЗАЦИЯ НА ОТНОСИТЕЛНИТЕ И АБСОЛЮТНИ СУБЕКТИВНИ ПРАВА – проф. Тенчо Колев
- 1. Понятие за реализация на субективното право. Правно отношение
Правното отношение е елемент от процеса на правното регулиране. То е резултат от специфичното правно въздействие върху съзнателното поведение на правните субекти, което се състои в предоставяне на субективни права и възлагане на юридически задължения на участниците в него.
В рамките на правното отношение се реализират относителните субективни права.192 Това твърдение се основава на тезата, че правното отношение (ПО) е форма на фактическото обществено отношение, а то предполага две индивидуално определени страни, които си взаимодействат. Ето защо ПО може да се определи като индивидуално-определена непосредствена дейност или поведение на оправомощени и задължени лица, при което съдържанието е реалното им взаимодействие, реализиращо се под формата на съответстващи си СП и ЮЗ.
Централно място в даденото определение за ПО заема характеристиката на реалното взаимодействие между правните субекти. Тя се извежда от обстоятелството, че притежателят на относителното СП има възможност да иска определено активно поведение от задълженото лице. От тази гледна точка всяко ПО е единство от юридическа форма и юридическо съдържание, като юридическото съдържание са правата и задълженията, от които се състои.193
Относно същността на ПО съществуват три основни становища.
Според първото под ПО се разбира специфична правна връзка между СП и ЮЗ. То определя ПО като абстрактно съотношение на субективното право и юридическото задължение в рамките на модела, отразен в ПН. Излиза, че то е модел на поведение, а не самото поведение на носителите на СП и ЮЗ.
Ако се възприеме, че СП и ЮЗ като модел са елемент от ПО, то трудно бихме заличили разликата между него, от една страна, и ПН – от друга, защото именно моделът на поведение е общо и абстрактно отразен в правната норма, каквото всъщност е и второто становище относно ПО, но с известен нюанс. То свежда ПО до просто съотношение на един правен субект към друг, от което следва, че от същността на ПО се отнема най-важната ѝ черта, а именно взаимодействието. Тъкмо то се реализира чрез СП и ЮЗ. Очевидно това становище не счита за уместно да разглежда самостоятелното съществуване като явление на СП.
Становището, което споделям, определя съдържанието на ПО като реално (фактическо) поведение на участниците в него. Това поведение или дейност „се обличат“ в определена юридическа форма – СП и ЮЗ. По този начин аз намирам, че единството между форма и съдържание е самото реализиране на СП и ЮЗ. В рамките на ПО се реализират тъкмо относителните субективни права, които имат за обект дейността или поведението на насрещно задълженото индивидуално определено лице. Така дефинирано, ПО отговаря на учението за относителните СП, които – както вече видяхме – разкриват властта да се изисква, насочена към друго лице. Това лице, обаче, не е пасивно, то е принудено да изпълни една престация.
Тъкмо тук откриваме разликата между относителните и абсолютните СП. Процесът на реализиране на абсолютните протича в ситуации, в които титулярят им използва правното предписание самостоятелно, т.е. извън каквото и да е взаимодействие с друг правен субект.
- 2. Правна връзка
За разлика от относителните СП, абсолютните се реализират в рамките на т. нар. правни връзки.194 Характерно за правната връзка е, чрез нея (в нейните рамки) се реализират абсолютните СП, при които поименно определен е само носителят на СП. Той притежава възможност за поведение по своя преценка спрямо една вещ (едно нещо), която се намира изцяло или частично в подчинение на властта на един индивид. В това се състои „абсолютната“ власт на носителя на този вид СП, която включва още противопоставяне на всяко едно друго лице.
В този смисъл абсолютните СП не могат да се реализират в рамките на ПО, защото не може да съществува отношение между едно лице и една вещ.
Тук е мястото да се анализират две явления: задължение и противопоставимост.
При реализирането на относителното СП му противостои определено юридическо задължение. Но противопоставимостта не може да се сведе до универсално пасивно задължение. Противопоставимостта е валидна за всички СП – както за относителните, така и за абсолютните. Но тя не е тъждествена при едните и другите. Субектът, който противостои на носителя на относителното СП, трябва да изпълни една определена престация. Той търпи силно влияние върху личността си, което надминава простото ограничаване на неговата свобода.
Противопоставянето на абсолютните СП се свежда до ограничения в свободата.
В този смисъл въведената преди години категория „правни връзки“, според мен, има самостоятелно правно значение. То се проявява в няколко направления.
Преди всичко, в рамките на правната връзка (ПВ) се закрепва (определя) правосубектността на личността. Тя урежда самата възможност за притежаване на СП, въз основа на която правният субект решава кои СП да ползва и по какъв начин да ги реализира.
След това, ПВ е предпоставка за установяване на политико-правната принадлежност на индивида към съответната държава. Цялостният институт на гражданството има за свое основание и обосноваване именно ПВ, която се установява между правния субект и държавата.
Самостоятелното значение на ПВ накрая се проявява и при защита на СП. Обособяването на СП като самостоятелен обект на правонарушението е именно израз на специалната защита, с която (както вече видяхме) се ползват относителните СП. От ПВ между личност и общество, организирано в държава, произтича задължението на последната да бъде средство за защита на отделния гражданин срещу всякакви нарушения и посегателства върху условията на неговия живот.
От разликата между ПО и ПВ като форми на реализация на различни СП – относителни и абсолютни – следва и различието в тяхната структура.
Три са основните структурни елемента на ПО: субекти, съдържание и обект. Субекти на ПО могат да бъдат дееспособни субекти на правото – носители на относителни субективни права и юридически задължения, които са индивидуално (поименно) определени.
Субекти на ПВ са също дееспособни субекти на правото – носители на абсолютни СП. При правната връзка индивидуално определен е единствено носителят на абсолютното СП.
Вторият елемент на ПО е неговото съдържание. То се състои в реално взаимодействие между неговите субекти, изразяващо се в реализирането на относително СП и съответното му юридическо задължение.
При ПВ липсва реално взаимодействие. Активен правен субект е единствено носителят на абсолютното СП. Всички останали имат задължението да не пречат, да не възпрепятстват упражняването на СП от страна на техния титуляр.
Третият структурен елемент на ПО е неговият обект. Под обект разбираме благата (от материален или духовен характер), по повод на които правните субекти си взаимодействат. От тази гледна точка благото търпи двустранно въздействие – от страна на носителя на относителното СП и на юридически задълженото лице. Тъкмо това реално въздействие липсва при правната връзка. Обектът на ПВ търпи само едностранното въздействие от страна на притежателя на абсолютното СП.